Всеки, който погледнеше в очите и, се изгубваше. Поглъщаше го и той започваше да се дави в морето от мъка, настанило се в красивите и очи. Толкова дълбоки очи, толкова погубващи. Но удавниците не възразяваха. Имаше нещо толкова пленително в тях, че бе невъзможно да се откъснеш от хватката им по свое желание. Какво се случваше с удавниците ли? Влюбваха се. Погълнати веднъж от такава красота, никой не успяваше да се освободи. Всеки беше готов да и помогне, да и се отдаде, да я дари с всичката си любов. И все пак тези очи оставаха празни. Нищо не можеше да запълни тази празнота вече, никой не бе в състояние да и върне изгубеното. Но тя не страдаше, болката беше отдавна притъпена, просто беше... празна. Осакатена откъм чувства, неспособна да усеща, тя беше мъртва. Но те все пак продължаваха да се взират в безнадеждните и очи, всеки надяващ се, че точно той ще успее да я съживи. И продължаваха да чукат просто един труп.
Няма коментари:
Публикуване на коментар