Спуснати завеси

А дъждът е плакал в мен..

“Момичето плаче под дъжда. 

И дъждът плаче в момичето” 

                                   Рени Йотова

А дъждът е плакал мен. 

Затова съм толкова горчива, 

че когато ме целуват, 

ги проклинам 

и когато ме прегръщат, 

ги напускам 

и когато ме поискат, 

ги погубвам.

А дъждът е плакал в мен. 

Затова съм толкова красива, 

че когато ме сънуват, 

ги разплаквам 

и когато ме забравят, 

ги настигам 

и когато ме пожертват, 

ги помилвам.

А дъждът е плакал в мен. 

Затова съм толкова безумна, 

че когато ме оставят, 

ги желая 

и когато ме отпиват, 

ги спасявам 

и когато си отидат, 

ги обичам!

Едно прекрасно стихотворение, напомнящо ми малко на мен. 

Tежко е за една дълбоко изживяваща душа да живее в този пуст свят, да вижда слепотата у хората, отсъствието на разум и чувствителност.Тежко е, почти убиващо. Оставя едно бавно разяждащо чувство с привкус на смърт в угнетената душа, душевна смърт. Да заглуши ли виковете на разума и стоновете на душата? Да притъпи ли болката, подсказваща че е още жив? Да потуши ли пламъка, осветяващ пътя на мисълта и придаващ сила на чувствата, превръщайки се в един от всички? Или да остави пламъка жив, да изгаря жертвата си бавно, да я превърне в шепа пепел, но все пак да е горяла?

Просто беше... празна!

Всеки, който погледнеше в очите и, се изгубваше. Поглъщаше го и той започваше да се дави в морето от мъка, настанило се в красивите и очи. Толкова дълбоки очи, толкова погубващи. Но удавниците не възразяваха. Имаше нещо толкова пленително в тях, че бе невъзможно да се откъснеш от хватката им по свое желание. Какво се случваше с удавниците ли? Влюбваха се. Погълнати веднъж от такава красота, никой не успяваше да се освободи. Всеки беше готов да и помогне, да и се отдаде, да я дари с всичката си любов. И все пак тези очи оставаха празни. Нищо не можеше да запълни тази празнота вече, никой не бе в състояние да и върне изгубеното. Но тя не страдаше, болката беше отдавна притъпена, просто беше... празна. Осакатена откъм чувства, неспособна да усеща, тя беше мъртва. Но те все пак продължаваха да се взират в безнадеждните и очи, всеки надяващ се, че точно той ще успее да я съживи. И продължаваха да чукат просто един труп.