Tежко е за една дълбоко изживяваща душа да живее в този пуст свят, да вижда слепотата у хората, отсъствието на разум и чувствителност.Тежко е, почти убиващо. Оставя едно бавно разяждащо чувство с привкус на смърт в угнетената душа, душевна смърт. Да заглуши ли виковете на разума и стоновете на душата? Да притъпи ли болката, подсказваща че е още жив? Да потуши ли пламъка, осветяващ пътя на мисълта и придаващ сила на чувствата, превръщайки се в един от всички? Или да остави пламъка жив, да изгаря жертвата си бавно, да я превърне в шепа пепел, но все пак да е горяла?